Аз имам син, имам син, имам син!

Имам дете. Вече съм майка. След 6-годишна борба със стерилитета. Имам здрав, прекрасен двузъб син на 11 месеца и 3 седмици. Всяка сутрин, когато отварям очите си, благодаря на бога, че го има - семейството ми вече е пълно, животът ми - осмислен.

От години словосъчетанието демографска криза е едно от най-често повтаряните от страна на учени и политици. Преди година президентът Първанов дори заяви, че демографската криза вече е проблем на националната сигурност. Странно, но нито веднъж във фокуса на обществения дебат не попаднаха 270-те хиляди семейства (според данни на Българската асоциация по стерилитет и репродуктивно здраве), които с радост биха допринесли за разрешаването на демографския срив, но по здравословни, а в повечето случаи преодолими причини, не могат да имат деца.

Спомням си, че тогава слушах заключенията на социолозите, че притиснати от немотия, българите бягат зад граница и раждат деца там. Спомням си, че тогава всеки път виках пред телевизора: "Аз съм тук! Ехоо. Тук съм и искам да родя и да отгледам дете тук!" Може би така са подвиквали пред телевизорите още 270 хиляди стерилни двойки, които всеки месец плащат невероятни суми за изследвания, процедури и медикаменти с надеждата да родят детето си. За тях няма държавна политика, за тях няма планове, стратегии и концепции.

Половин милион българи, които искат, но не могат да имат деца

са очевидно толкова незначителни за обществото, че не са проблем на държавата. Те са извън всякакви статистики, извън общественото внимание, извън демографския проблем.

В продължение на 6 години със съпруга ми плащахме сами изследванията, процедурите, медикаментите по репродуктивния си проблем. И двамата плащаме редовно данъците и осигуровките си. Срещу това за 6 години получихме едно-единствено частично поемане на разходите по медикаментите ни за един ин витро опит. За репродуктивните проблеми няма клинични пътеки, няма безплатни изследвания, няма помощ. Всяко изследване на кръв, всяка спермограма, меренето на всеки хормон, всеки преглед плащаш от джоба си. Така е всеки месец. Междувременно, пак така редовно плащаш и осигуровките си - здравни, социални, каквито кажат.

В края на шестата година от борбата ни със стерилитета подадохме документи за осиновяване. След като по определени причини съдбата не е отредила да създадем собствено дете, окей! Човек трябва да мисли позитивно и да гради върху това, което му се дава. И пак така позитивно - ние двамата подадох­ме документи за осиновяване. И седем месеца след като бяхме вписани в регистрите на кандидат-осиновителите, прегърнахме нашия прекрасен син.

Имаме дете - колко мило, вече сме като другите. Вече не се изследваме, не чакаме всеки месец, не отговаряме на въпроса "какво още чакате, кога ще раждате". Пак казвам, ние вече сме като другите... Да, ама не съвсем. За законодателството ние си оставаме осиновители, не родители. Държавата не пропуска да ни го набие в канчетата.

Осиновителите нямат правата, които имат т.нар. биологични родители

Осиновителите на деца под 9-месечна възраст не могат да ползват широко рекламираните 315 дни платен отпуск. На тях се полагат 270 дни - толкоз! За останалите 45 дни се презюмира, че ги е ползвала биологичната майка на детето. Няма значение дали е така, просто държавата предполага в своя полза. Фактът, че дете, отглеждано в институция, има нужда от двойна доза родителско внимание, поне в началото, също няма значение.

Ако пък осиновите дете над двегодишна възраст, тогава нямате право и на един ден платена отпуска. За да се осинови по-голямо детенце, се иска много кураж и сила и най-вече време. Адаптацията към семейната среда на едно по-голямо дете е по-трудна и по-дълга. Но това е положението.

След 6-годишна скъпоплатена - лично от мен, съпруга ми и родителите ни - борба със стерилитета се оказва, че отново съм извън кръга на интереса на борещата се с демографската криза държава. "Пълното платено майчинство не е за теб, мила - ми казва Кодексът за социално осигуряване - то е за другите, заслужилите и родили жени." ­Опитах, да тълкувам същия кодекс в моя полза, но не стана. След дълги телефонни спорове и дебати със служители на НОИ накрая една от служителките ми каза: "Е какво толкова пък си ги искате тия 45 дни, хайде сега, нали имате живо и здраво дете." Ами така е! Така е - благодарна съм, че съм здрава и работя и мога да си плащам данъците и осигуровките. Благодарна съм, че изобщо съм жива. Благодарна съм за всичко хубаво, което ми се случва, а пък правата ми... ами правата ми... е, хайде сега, а пък негърчетата в Сомалия гладуват.

Но дали на някого от активните борци с демографската криза му е хрумвало, че простото увеличаване на количеството родени бебета е едната страна на въпроса. Ако целта е просто да се нароим - окей! А възпитанието, отглеждането на вече родените деца, особено на тези, изоставени в институциите. А подпомагането и стимулирането на осиновяванията? Как точно ще бъде мотивирана една двойка или самотен родител да осинови по-голямо детенце (а преобладаващата част от изоставените деца са над 2-годишна възраст), след като знае, че няма да получи и един ден платена отпуска, най-малкото за да опознае детето си.

Всъщност наистина какво ми пука, майната й на демографската криза и на платеното майчинство, и на държавата също. В края на краищата...

Аз имам син, имам син, имам син!

Материалът е от вестник Капитал. - Браво, страхотен е!